Просяците на Париж

Кажи ми, че ме мразиш. Хайде де, кажи го. И аз ще ти го кажа. И ще е сладко, ще видиш.
Не ми се обича. То е скучно. Всички го правят. Искам да мразя и да премразя, от дъното на душата си и от върха на пръстите си. За да ги желаеш и да не ти ги дам и да ги целуваш когато не искаш.
Искам да ме заведеш в Париж, но не за да ме прегръщаш под Айфеловата кула, а за да видя просяците. Просяците на Париж да просят красота в най-красивия град. И да не я открият. И да го мразят както аз мразя тебе. В сините ти очи и белите ти зъби. С банските на лалета и плочите в мазето. И колкото е красиво, толкова да е грозно.
И в Сахара искам да отида. Да броя пяскъка и да търся змии. Такива като мен – голи, студени, красиви и долни. Да се галя в тях и да ме топлят.
Искам и на Луната. За да гледам света от високо и да му се смея. Да се подигравам на любовта и на глупаците й. После да плача, задето на съм като тях. И пак да се смея в съзлите си, без да ме разбираш.
И после цяла, цяла нощ да си играя с косите на самодивите и да тичам с тях по кралства и дворове.
И принцеса да съм искам, с дълга златна коса и нежни бели ръце. И да се редят принцовете за мен с пантофки и диаманти да ме подкупват. Да се смея и на тях, а нощем да ходя при просяка и да му се давам цялата. Да викам от блаженство и да се смея с глас на света.
И после да обличам изтърканите джинси и да ходя там на гарата, с бели маратонки и блясък в косите.
.