1989

Днес се навършват 20 години от падането на комунизма в България и началото на 'демокрацията'. Честито!

Не, няма да ви говоря колко ужасно е било онова време и колко щастливи сме сега. Просто защото не знам. Родила съм се няма и два месеца след тази дата и познанията ми се изчерпват с разказите на мама и татко и някой друг урок по история.

Обаче ще ви поговоря малко за нашето време - това, в което раста и се развивам аз. А истината е, че положението е плачевно. Демокрацията значи свобода, а аз изобщо не се чувствам свободна. Живея в пълен абсурд, който непрестанно се опитва да ми пречи, вместо да ми помага. Човек за да реализира идеите си не му е нужна само амбиция. Трябват му и ултра здрави нерви да се пребори с тоновете злоба и негативизъм, които ще му се излеят. До преди малко водих спор с човек, който беше крайно раздразнен от факта, че работя и уча в столицата и вече съм 'софиянствала', превземала съм града и клубовете в него (човече, не се обаждай пак сега, моля те, този пост не е за теб). Още съм изумена от факта, че хората се дразнят на други хора задето .. се развиват? Моля ви, кажете го на глас и се чуйте колко смешно звучи. Сега ще кажете и 'Ехееее колко такива отзиви ще срещаш, ти си малка още, ще видиш, дрън-дрън глупости.' Ама не е там въпроса.

Живея сред толкова много млади и талантливи хора, постоянно виждам признаци за процъфтяване на културата ни. И съм сигурна, че и около вас ги има, само не знам дали ги виждате. И тея хора със зъби и нокти се борят да покажат какво могат, да го реализират и развият.
Тук.
В България.
И никъде няма да ходят.
Аз също.
Казаха ми, че това е грешка, трябвало да се махна.
Обаче няма да се махна.
Ще остана тук и аз и моите талантливи приятели ще дадем всичко от себе си! Ама не за да се 'оправим', щото такова понятие няма, а за да се гордеем! За да може след 50 години, ако съм жива и здрава и ако нас ни има да съм доволна от себе си.

Изяжте ме сега.

.